Най-после сколасах да пиша и за това.
Ако ти е неприятно извънтемието в твоята тема, ще ти го почистя. Само кажи!
Не ми изглеждате много шашнати/разтърсени от тея информации за киберпънка. То няма и как да се разбере де. Значи знаете в общи линии за киберпънка. И сигурно щото сте по-така видели от живота и от компютрите и Линукс в частност. По- старши един вид, едни от първото поколение компютърджии-линуксджии, които са станали чичовци . Чакам някой да каже дали е прочел "Антипроектна футурология. Граници на развитието." Аз бях като космонафт във безвъздушното пространство като я прочетох. Два-три месеца ходих като замаян по улиците, такава фантастика дотогава не бях чел.
Точно тоя филм (Total Recall) засякох по телевизията и точно тоя момент (женката със трите... "женствености". Ама не го изгледах, щото вече избягвам да гледам телевизия. Почнаха много засечки да правят - подигравателни и злобни и заплашителни също. Само по БНТ-тата не съм срещал засечки. Иначе по BTV-тата, по Nova, Diema, Animal Planet, National Geographic - постоянно засечки. Направо цяла масирана медийна атака. Това последните 3-4 години. Нон-стоп ви казвам. Такова чудо не ми се беше случвало досега. И хем не съм такъв човек да гледам много телевизия, даже малко гледам. Ама такива злобни и подигравателни засечки...
Всъщност повечето тук сме от второто поколение български линуксари и следващите, които силно се сливат. DDantgwin е от първото. Това са хората започнали 1997-ма на Слак.
Те се различават от второто (моето), което започнахме от 98-ма до към края на предния век. Защо само една година е разлика в цяло поколение?
Ами защото това са хора, виждали Интернет след 1993-та, когато навлиза у нас. През деветдесет и осма и до края на предния век, Интернет става масово явление. Интернет и Юникс са силно обвързани явления, както ще стане ясно.
И точно през тази година спират да съществуват BBS, Fido, новинарските групи и т.н. Идва времето на irc, icq, ел. поща, форумите и т.н. Ел. поща и преди това е била, но не е била свободни услуги с интерфейс на html.
Това е драматичната, драстичната разлика. Това поколение преди нас, познава Интернет в много по-голяма дълбочина. Паяжината (web) е продължение на Интернет, който е продължение на tcp/ip (транспортния слой) и редица други протоколи, а той от своя страна наследява Ethernet (първия слой над физическия). Ние сме чували за тези неща, но най-много сме виждали Паяжината и само мъничко под нея.
Разбира се, повечето хора в този форум (не съм от тях) са професионалисти, които като минимум имат курсове на Циско. Сиреч те са учили тези неща, но много малко дори сред тях са пипали например Етернет, просто защото не им трябва. Той си е там нейде надълбоко.
Почти мога да се обзаложа, без да съм хазартен тип и без да те познавам, че съм виждал само малко повече от теб на тема „Компютри“, която е просто необятна и не съществува човек да я познава цялата. Денис Ричи, лека му пръст, не е знаел всичко.
Относно „непукизма“. Ами то е точно същото нещо, като с дрогата, алкохола, секса.
Когато си млад, даже малък, всяко откритие е завладяващо, чувстваш се като Индиана Джоунс.
Обичам да съм обстоятествен и да онагледявам с лични истории. Следващата част, ако желаеш, можеш да я пропуснеш.
=*=
Аз съм едно средно тъпо хлапе от страната. Всъщност моята майка е първия висшист в семейството. Още около първи клас взех да осъзнавам, че нямам някакви особени дарби и заложби. Много години след това съм се надявал да постигна нещо, но липсата на качества ме е спирала. Та, казах, че започнах да откривам, че не съм дарен с възможности още в първите си, ученически дни.
Започнах ударно, като се направих на умен през първия учебен ден и номера някак си мина с бляскав успех. Но завърших първи клас без да мога да чета.
Добър въпрос е, как успях да завърша, след като близките ми бяха направили схема да вляза в най-елитното училище на града в клас дето все бяхме деца на партийни секретари и други величия. Отличниците около мен меко казано ми създаваха комплекси.
До четвърти клас още сричах, а в пети най-после прочетох първата си книга, докато част от съучениците ми вече бяха сложили очила заради вагона, или поне файтона с книги, който бяха прочели.
Първата ми книга се казваше — „Подводницата на 5а клас“, автора беше руснак, взех я на случаен принцип от училищната библиотека. Може би, защото аз самия бях в Пети „а“.
Просто натиска около мен ме беше накарал да започна да чета. Прочетох я за два или три дни. Чувството беше точно същото, каквото ти си имал след първата си книга за кибер-пънк. Пастрока ми обясни, че това е да откриеш нов свят. Но, колкото и да е вълнуващо, това е много мъничка частичка от един безкрайно по-интересен и огромен континент.
По-натам образу̀ванието ми не протече по-различно от преди това. В седми клас стигнах до поправителен по „Математика“, заедно с другия най-лош ученик в класа, с който още от първи клас бягахме от час.
Беше особено срамно поне по две причини. Целия ми клас без трима човека същата година се премести наполовина в елитните гимназии (във всеки окръжен град това бяха езиковите и математически гимназии), а ние трябваше да изчакаме да завършим основното си образование и след осми клас да потеглим към техникумите, които произвеждаха новия пролетариат. Втория факт беше, че така и не го взех. Имах трето, извънредно явяване при започнала учебна година, където бъдещата ми класна ми внесе решени задачи на листче, като за тройка.
Някак си в девети клас (в действителност първи курс), съдбата отново беше благосколонна към мен и успях да вляза в специалност без изпит, но все пак в един от най-добрите икономически техникуми.
Е, не като да не се издъних. Първи курс се учат общообразователни предмети, а от втори започват специалните, като в трети освен тях имаш само БЕЛ и „Математика“, а в четвърти и те отпадаха. Това е защото тогавашното гимназиално образование беше само до 11-и клас, а ние излизахме със специалност.
Та в този втори курс се оказах отново на поправителен изпит, отново подарен за разнообразие на първо явяване. Беше по най-фундаменталния предмет — Счетоводство. Във втори курс се учи изключително теория, без практика. В трети курс отново извадих късмет и моята учителка беше сменена от една от най-строгите (и успешни в олимпиадите) даскалици в страната, която имах късмет да е дългогодишен служител именно в това училище.
Между другото „потта“ в нейните часове, дето късаше тетрадки на половина и в другия час на следващия ден да са преписани, ако не слагаш „коляно на Пачоли“, изигра много положителна роля в следващия ми етап, където във ВУЗ-а минавах през тези изпити като товарния влак, почти без да уча и с отлични резултати.
Криво-ляво завърших с 4,60. И нов ритник от съдбата, където на кандидатстудентския ми се падна темата, която познавах най-добре, от сигурно не повече от петте теми, които бях успял да науча с моето нищо-незнаене. 4,50, второ класиране, след като най-добрите заминаха за УНСС. Но бях вътре.
Още първи курс — ликвидация. Взех я във втори, когато цяла година ходих на курсове по Английски и пак беше мъка. В средното бях учил този език един час седмично за една година. В основното бях учил френски и руски. В началното (което в моя случай беше същото ЕСПУ) не се учеха езици. А днес ги почват от трета група на детската градина.
До края на следването си бях натрупал общо десет ликвидации, като само шест от тях в последната година. Успях да избутам четвърти курс зорлем и с много, нерегламентирана помощ от невероятни хора, чието приятелство не заслужавам.
Магесничеството карах и него, колкото успях с деца други грижи, но така и не си написах дипломната работа.
Та така, ако изобщо си изчел тези безсмислици, може би си забелязал — тънка, червена линия. Непрекъснато поради родителски амбиции или други обстоятелства, съм се озовавал на места и отговорности изискващи много над личните ми способности. Бил съм в среда на много по-добри от мен. А в същото време, макар и с нарастващ към тогава интелект, все пак ми е бил доста скромен, най-меко казано.
Излишно е да казвам, че и трудовата ми кариера е отражение и на дотогавашния ми път. Затова автобиографията ми е нещо, което не бих показвал, камо ли да кача в Linkendin. Гледам да кандидатствам на места, където не ми я искат.
=*=
Всеки човек има различна съдба. Но има нещо обединяващо за повечето (да речем 99%).
Натрупал си провалите.
Стигал си и си прескачал многократно границите си. Защото там дето не се надскочиш, земния ти път свършва. Вече си натрупал разочарования и прекрасни моменти. Не си видял дори милионна от света, но е оформена рамката на съзнанирето ти. Затова, новото те подсеща за нещо старо. Правиш си асоциация някаква.
Ще извиняваш, че не съм възхитен до дъното на душата си от кибер-пънка. Той е поредното направление на фантастиката в малко по-мрачна окраска от класическата такава. А книгите са фантазия — нереалност, която може и да се сбъдне. Но още я няма.
Ще излезе нова мода и тази може да се забрави. Или да остане. Но кандидати за „ново черно“ има доста.
Сега се сещам за един изпълител, който в лириката си казваше — Mall-ове много, но един е ЦУМ-а.
Като ги сравниш, наистина тия кръстоски между ламаринени бункери и оранжерии не могат да се сравняват с гранитния монумент приютил в складовете си дори правителстово ни.
Обаче, ако влезеш в ЦУМ, ще си един от малкото му посетители, а вътре няма да видиш нищо, което изгаряш от желание да купиш. ЦУМ си е останал в онази, другата епоха и не случайно е собственост на наследствен комуняга.
С това исках да кажа, че и дереджето на „черния цвят дето винаги е на мода“ не е много добро.
Света си е такъв.
Автор
Тема: Вярвате или не вярвате в киберпънка? (Прочетена 67654 пъти)