Не че аз съм столичанин де,просто живея там.
Това се отнася за почти всички. При Освобождението този град е 18 000. Девети го заварва на половин милион. На Десети вече е милион. Днес с ъгломерациите е над два милиона.
Реално никой не може да твърди, че е кореняк, защото София е една малка САЩ. Всеки е от някъде другаде включая градските десни. Затова им викат разградски. Не е заради Киро Лудогорски. Той не е тамошен. От там е лидера им Иванов (забележи от семейство на номенклатурчици) и финансовият им повелител Прокопиев.
ЪЪЪ, кашик,какво да ти кажа ...
Ела да живееш в София бе !
Ще вземаш 2к+ заплата и ще си свиркаш.
Повече от два бона. Имам много приятели и състуденти там, и никой от тях не е с толкова „ниска“ заплата. Не биха работили и за двойни на тези пари.
Нормално е да познаваш бивши видинчани, защото, който не е избягал на запад, е отивал там в повечето случаи. Вторите демократични промени ни заварват 75, сега сме 48, тоест поне десетина хиляди са там, а тези хора имат и семейства.
Нескромно ще прозвучи, но тук си отглеждаме отлични кадри за ИКТ и е нормално да познаваш такива. Понеже съм имал личен контакт с много от тези деца, които вече не са деца, то го говоря от първо лице, не просто защото съм опосредствано свързан с някои от тези процеси. Даже многократно разни хора са ме карали през годините да се сертифицирам и да преподавам, нещо, което винаги съм отхвърлял. Преди седмица пак ми намекваха.
=*=
Защо не съм в София? Така се стекоха нещата. Не харесвах особено родния си край, особено след като записах висше образование, но и преди това. Осъзнавах колко назадничави са хората тук. Ерата на умнофоните и spybook щеше да промени всичко, но още не беше настъпила. Затова нямах никакви планове да се връщам, макар, че бях достатъчно глупав да нямам никакви планове за бъдещето.
И както се носех по течението… се оказах с бременна жена, все още незавършил и все още неотслужил. Шах и мат. Нямах никакви други възможности.
Между другото, когато жената беше все още бременна, отидохме до София на гости на близки. Едвам извървяхме пътя по бул. „Витоша“ между Съдебната палата и НДК. Жената щеше да колабира, повръщаше ѝ се постоянно. Заявявала ми е нееднократно, че никога не би живяла в толкова мръсен, шумен и изнервящ град.
Иначе съм имал смътни идеи да ида в чужбина. Но това означаваше да си разбия семейството. Не мога да тръгна с тях преди да се установя, а а отдалечено няма как да се поддържат връзки дори с Интернет. Семейството или е заедно, или не е семейство.
Но пък никак не съжалявам. Живота в малкото населено място е спокоен. Колкото е по-малко, толкова по-спокойно. Понеже съм на място, което може да се брои средно като за нашите стандарти, то хем не е чак толкова спокойно, хем имам някакви възможности за удоволствията на съвременния свят.
В крайна сметка не е невъзможно един ден да се отзова в столицата или в чужбина. Работата е там, че поне малкия ми син този град му е тесен. Задушава се. Ще избяга при първа възможност. За големия не гарантирам, възможно е и той така да постъпи. Не мога да прогнозирам накъде ще ги задуха вятъра, но, ако това е София, то няма да е чак толкова далечен деня да гоня влака, за да гледам внуци.